Лудницата е метафора на света
Как се намерихте с тази пиеса и какво Ви привлече в нея?
Това е пиеса, която е имала много постановки и имах възможността да видя някои от тях. Тя се числи между онези обсесивни теми на Христо Бойчев, като светът в който живеем, дали ние можем да го приемем с неговите илюзии, доколко тези илюзии са храна за душата ни, за да имаме някаква надежда и как това е един чудесен паралелен свят на човешкото въображение, в който можем да бъдем и смешни, и тъжни и всичко това е някакси много по-приемливо и някакси по-житейско от този жесток свят на реалността, който е изгонил надеждата и е превърнал нашия свят в ад. Това е пиеса, която е близка до моето светоусещане, защото можем да кажем, че лудницата е метафора на света, в която вече не знам кой е болен и кой – здрав и кой кого лекува.
Какво искате зрителите да разберат от тази пиеса?
Мисля, че това е пиеса, която облагородява душата, която ни казва колко е важно в своя интимен свят да притежаваме своя надежда. Мисля, че чрез този трагикомичен разказ, зрителите ще могат да усетят как животът може да бъде и хубав, докато мечтаем. И как може да стане трагичен, когато влезем в разцеплението между реалността и съня.
Вие не поставяте за първи път в МГТ „Зад канала“, какво Ви дава работата в този театър?
Аз много обичам сцената на МГТ „Зад канала“ и отново се чувствам като у дома в този театър. Тази сцена е като хирургическа маса, на която просто не можете да се преструвате. В която артистът дава душата си, а Вие трябва прецизно да извършвате тази операция. Затова мисля, че това е театър с естетически изисквания, в който трябват много умения, знания и въображение, за да може това интимно, театрално пространство да установи своите отношения със зрителите. Ето защо мисля, че тук се играят представления, които са дълбоко лични и затова зрителите обичат да идват тук.