Все още се уча да пазя думите си, да не давам воля на спонтанните си емоции, защото имам горчивия опит от много свои гафове. Снощи, обаче, след представлението „Зимата на нашето недоволство“, не можах да удържа потока им.
Не можах! Заради тънкото блестящо чувство за хумор, струящо от сцената и незабелязано прерастващо в горчив сарказъм; заради дълбоките душевни терзания на част от героите (кога неосъзнати, кога съзнателно прикривани), без игра на психология от страна на актьорите; заради горчилката на Стайнбек, подсладена с лъжичка захар; заради точните знаци от автора, точно уловени от режисьора и изразени от актьорите с впечатляващо художествено майсторство; заради утвърждаването на едно от най-важните правила в театъра „Един за всички, всички за един“.
Аз, като зрител, присъствах на 3D образ на общество, в което парите безогледно убиват човешкото. И не само присъствах, а изпитвах потресение от победния и днес, прегазващ всичко по пътя си поход на парите. В течение на два часа загубих представа за време и пространство. И само пет минути преди финала на спектакъла – една великолепна метафора, сътворена от режисьор и сценограф – тъмносиньото на морето, в чиито бездни търсят спасение отчаяните души, в дъното на сцената слабо, но достатъчно забележимо, започва да прелива в небесносиньо – цветът на надеждата.
Надеждата е в това, че любовта е по-силно и неизкоренимо човешко чувство.
Надеждата е и в това, че, съдейки по реакциите на зрителите в залата, МИСЛЕЩИТЕ зрители не са малко.
P.S. Благодаря на теб, Бина, на Юрий, на Свила, на Асен, на чудесните ми колеги на сцената и на всички зад вас, които работят честно и с любов за този спектакъл!!!
Н.Б.
