Случаят Джем
Една история от 15 век, доказваща, че жестокостта, политическите манипулации и гаврата със справедливостта не са от вчера. А също и трагичната илюзия на силните хора, че могат да променят света с добрите си идеи за усъвършенстването му.
Юрий Дачев
Опасно е режисьорът да изрича онова, което би трябвало да прозвучи от сцената. Ако спектакълът не съумее да го постигне, то режисьорските приказки, дори и най-умните, стават два пъти по-неуместни. Всъщност искам да споделя въпроси, които ме глождят от първата ми среща с романа, после – и по време на работата над драматургичния текст. Какво би се случило, ако Джем наистина бе станал султан? Дали поетът би победил властта или властта – поета? И възможно ли е усилието на истински хуманния човек при срещата му с властта, да има друг финал освен катастрофа за него? Всъщност, тези въпроси, давам си сметка, тревожат открай време не само мен. Още преди Вера Мутафчиева да напише романа си, дори още преди да се е родил Джем. В днешно време можем само да добавим: винаги ли ще са така нараняващи тези въпроси?
Бина Харалампиева
„Името Джем е отдавна забравено, макар преди столетия да беше във всички уста. Тогава - преди столетия - за Джем пишеха романи и стихове, биха писали едва ли не подлистници, ако по него време имаше вестници и тия вестници – подлистници. Джем възпяваха странстващите певци. През седемнайсети век не можеше да се намери тема по-напрегната, по-вълнуваща от Джем султан, наречен по западному Зизим.
Както често се случва, за писатели и поети Джем беше само повод. Канавата, върху която извезваха своите приумици. За света на седемнайсетото столетие Джем бе злочест заключеник и коварно измамен любовник на скучаещи, също така заключени благородни дами. Джем бе за тях жертва на придворни интриги – един кристално чист, подигран от хората младеж.
Това всъщност не беше Джем султан, а героят на седемнайсетото столетие. Той с равно прави би носил всяко друго име, но Зизим имаше преимущества: ориенталско, забулено в тайнственост, нашумяло.
Романтичната жертва Зизим пошумя и отшумя. Осемнайсетият век дойде с друг вид герои , с още по-различни – деветнайсетият. Кое днес ни връща към Джем?
Това например, че Джем досега не е разкрит. Вярно, той биде изровен четири години след смъртта си, за да докаже, че е мъртъв. Но за нас е важна не смъртта му, а неговият живот – тоя, който никой не пожела да опише, истинският.
Връщаме се към Джем и затова, че той не беше просто тъжна жертва. Съдбата на Джем показва, че някои истини не са нови, не важат само днес – има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира. Тази, да речем, че между човека и неговата родина съществува сложна зависимост, все още неопределена точно. /“Камъкът си тежи на мястото“ – казват едни, а други им противопоставят: „Никой не е пророк в родината си“/. Тая истина не може да отживее: докато има хора и родини, съдбата на изгнаника ще бъде тема.
Към Джем днес се връщаме и по трета причина. В случая Джем за цяло десетилетие и половина – самият край на петнайсети век – съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“ и може би с право.
Нека приемем, че „Източният въпрос“ започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече – отколкото по време на случая Джем – не е било така лесно постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат – от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.
На нея ние дължим твърде много. Най-общо казано – своето закъсняло развитие, за мъките не говорим, в историята не са уместни сантиментални съображения.
Ето, заради това най-вече се връщаме към случая Джем. Много дълго ни убеждават, че произлязлото на Балканите и завършило с тяхната балканизация /термин, ако не пряко обиден, то поне снизходителен/ е въпрос на историческа фаталност. „Няма що 9 искат да кажат – кой е виновен, че Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия. Разбираме болката ви – искат да кажат – но географията си остава география, извън човешката воля“.
Разбират ни, впрочем. Но защо да премълчаваме, че разбираме по нещо и ние? Това например, дето в случая Джем /както в случая изобщо/ не бива да търсим нито историческа фаталност, нито география. Извън тях наистина е стояла човешката воля – волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало. За тях са били добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.
Всъщност работата не е толкова сложна. И ние, и другите знаем добре, че в историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, , излишно е да приемаме благовидността. Наша тъжна печалба е, че можем да разкрием истината по случая Джем.
Свидетелите по този случай са отдавна мъртви, но при съвременните методи на съдопроизводството не е трудно мъртвите да заговорят, щом става дума за голям случай. Едва ли ще се противят, тяхната е лесна. Могат да очакват само присъдата на историята. Тя не вреди никому, такава присъда, защото е задочна и условна“.
Вера МУТАФЧИЕВА
/предговор към романа/
